„За една жена е по-добре да бъде красива, отколкото умна, защото мъжете по-добре виждат, отколкото мислят“
– Данте
Комедията върви „ръка за ръка“ с човечеството и се развива заедно с него. Комедията също е жанр, при който се тръгва от едно „мъчително начало“ и се достига до „щастлив край“ . Поемата на Данте се вписва тъкмо в тази Средновековна схема, като започва с ужаса, преживян от героя в една страховита гора, преминава през ада и завършва с великолепието на рая и Божествения екстаз.
На 10 март 1302 година един четирийсет и шест годишен политик в Италия е осъден на смърт чрез изгаряне в града, където живее – Флоренция. Бивш войник, той бил романтична душа, пишел поезия и доработвал като фармацевт, но бил въвлечен в местните ожесточени битки за власт. Във Флоренция от четиринайсти век не било трудно човек да се заплете в тях. Било време, в което се ширели проявите на най-лошото в човешката природа: интриги, измами и отмъщения.
Осъденият мъж бил далеч от Флоренция още по време на съдебния процес. За да избегне кладата, заживял в изгнание в Тоскана и на други места и никога не се върнал в родния си град. Избрал да се обвърже с грешната група и така променил хода на живота си. Името на този политик било Данте Алегиери, човекът, когото днес познаваме като автор на Божествена комедия.
Около 1308 година, Данте започнал работа по поема, която щяла да му осигури място в историята. Използвал времето на своето изгнание, за да изследва висините и дълбините на човешката природа и завършил Божествена комедия през 1320 година. В продължение на около четиринайсет хиляди стиха, той размишлявал върху духовните последствия от нашите дела чрез въображаемо пътуване в задгробния живот. Разделил книгата си на три части, които съответствали на християнската теология: „Ад“, „Чистилище“ и „Рай“. Придружаван от поета Виргилий, той слиза в подземия свят, където става свидетел на контрапассо или поетическата справедливост, която чака всички грешници след като умрат. Всъщност Данте въвел идеята за поетическа справедливост; вместо справедливостта от Стария завет „око за око“. Той си представил по-дълбоко, по-удовлетворително възмездие, което било по-ефикасна везна за извършените грехове. Имал богато и мрачно въображение, а представата му за ада била болезнено подробна – кошмарен пътеводител, който едновременно прилича на карта и на кино.
Неговият Инферно, имал девет „кръга“, всеки от които отговарял на определена степен и вид грях – адвокатите били в петия, а убийците в седмия кръг. В най-долния кръг на ада живеел Луцифер, това било Деветия кръг, Кокит, където изтърпявали наказанието си най-лошите грешници. Най-лошият грях, според Данте бил да предадеш доверието на онези, които са ти близки, както бил предаден самия той.
Кокит на свой ред бил разделен на четири дяла, които отразявали различните области от живота, в които може да се случи предателството и измяната:
Каина, където са онези, които са извършили предателство спрямо собственото си семейство – делът е наречен на Каин, най-известният му обитател, който убил своя брат Авел.
Антенора е за онези, които предават своята страна или родина, наречен е на троянския военачалник, който заговорничил с гърците за унищожението на Троя.
Птолемия е отделът за онези, които са предали близки приятели. Тук Данте изразява личното си отвращение към подобни престъпления като създава допълнително наказание за онези, които предават своите приятели: техните души слизали право в ада след като извършвали предателството и още приживе на притежателите им, а на тяхно място в живите им тела се настанявали демони.
Последният, най-вътрешен отдел на Кокит се нарича Юдека, по името на най-известния си обитател, Юда Искариотски, който предал Христос. В Юдека са прокълнатите души, които са предали своите благодетели и са извършили престъпления с големи исторически последствия.
Деветият кръг на ада на Данте, запазен за най-страхливите грешници, не е нажеженият, мъчително горещ ад на църквата. Напротив – това е огромно, замръзнало езеро. Тук прокълнатите души са напълно покрити с лед – като „сламка в стъкло“, представляват нещо като адски вариант на Йоци, чиито останки, са се запазили в продължение на хиляди години в собствено ледено чистилище в продължение на хиляди години.
Но защо във въображаемия ад на Божествена комедия, Данте е избрал да замрази предателите „в лед“, вместо например, да ги изгори на клада, както са се опитали да постъпят с него враговете му?
Данте, като всички истински велики поети, е притежавал чувствителност към човешката природа и е съумял да изрази с думи явления, които ние останалите преживяваме само на интуитивно ниво. Но както се случва и с други велики произведения на прозата и поезията, щом даровитият писател изрази тези идеи, ние веднага ги припознаваме.
Със своя контрапасо за предателството, поетическата справедливост със замразяването за вечни времена на душите, които са проявили студенокръвието да предадат своите приятели за лична изгода, Данте отразява чувствата на свети Петър, изразени хиляда години по-рано. В своя Апокалипсис, написан през първи век след Христа, свети Петър казва „Адът има реки от огън и от лед за студенокръвните.“
И, разбира се, ние свободно използваме подобни метафори и днес, разбираме се много добре, когато говорим за топлото отношение на приятел или за студен, отчужден баща.
Защо използваме тези метафори, които смесват емоционални и физически усещания и защо го правим от хилядолетия?
Онова, което няма как да е било известно на Данте – но все пак той някак го е знаел без помощта на съвременната наука – е, че седемстотин години по-късно, невронауката ще покаже, че щом човек си има работа със социална студенина (като предадено доверие), се задействат онези мозъчни структури в мозъка, които се задействат и когато човек докосва нещо студено или изпитва студ, както когато излизаме навън през зимата без палто. По сходен начин преживяването на социална топлота, както когато си пишем със семейството и приятелите, активира онези части от мозъка, които са стимулирани, когато докосваме с ръка нещо топло. Мозъкът ни се ражда с тези връзки и този факт обяснява избора на Данте да накаже предателите с вечен лед, като израз на съвършено съответстващо възмездие между престъпление и наказание.
Тази история разказва професорът по психология Джон Барг в книгата си „Преди да помислим – как постоянно вземаме решения подсъзнателно“.
В книгата могат да се прочетат още много интересни истории и още по-впечатляващи научни изследвания, доказващи, че нашето подсъзнание влияе на вземането на решения повече отколкото можем да допуснем. И че ако приемем този факт пред нас ще се открият нови възможности. Можем да се научим да изцеляваме травми, да изоставяме вредни навици, да преодоляваме предразсъдъци, да съграждаме отново връзки и да изваждаме наяве дремещи способности.
снимки от freepik.com
